Африкански дневник - част 3

Ден 20. Аруша - Мто ва Мбу

След пазар в Аруша се отправяме към автогарата, където се повтаря добре познатия от кенийските автобуси сценарии. За разлика от Кения тук пътуваме по чувствително по-добър път и след около час и половина достигаме селото. Настаняваме се за две вечери в Туига Камп. За съжаление още с излизането  на улицата ни се лепват група младежи, които не пропускат възможността да изкарат пари от нас, продавайки ни порция ориз и за по 10000 шилинга......

Ден 21. Изгубения рай - Нгоронгоро.

Най-голямата запазена вулканска калдера на Земята. Това е Нгоронгоро - огромен кратер с диаметър около 25 км, който се е превърнал в естествена зоологическа градина, населена от повече от 25 000 животни. Остналото може да бъде видяно от снимките.

Ден 23. Енгарука - езеро Натрон

Събуждаме се с изгрева. На около 100 км на изток се очертава силуета на планината Меру....Явно жителите на бомата, в която прекарахме ноща са се разбудили отдавна, защото всеки тръгва нанякъде, за да върши работа. Нашият домакин - Джон се появява облечен в маасайски костюм, поздравява ни и отива на работа т.е. на бариерата. Ние се справяме доста експедитивно със закуската и събирането на багажа, казваме чао на жените, които са останали в бомата и тръгваме към селото. Там естествено срещаме Джон отново, черпим го студена кола и хващаме пътя. Началото е доста обезкуражаващо. Пътя е покрит с дълбок слой пепел карането, в който е невъзможно. Бутаме, караме, бутаме ,караме и така няколко километра. По пътя срещу нас се задават големи стада крави и кози. Отбиваме се встрани, за да им направим път и скоро се появяват техните пастири. Обикновенно те са деца или жени, но този път има и група воини т.е. морани. Копията им изглеждат много истински и човек лесно може да си представи как навремето група от 5 -6 война е убивала лъв с тези оръжия. За съжаление комуникацията ни е много ограничена - те не говорят почти никакъв английски, а ние никакъв маасайски. Единственото, което разбираме е, че нямат вода. Трудно е да се откаже вода на човек в такова сухо място и при такава температура (40 градуса), но при положение, че всичката вода, която имаме до края на деня е едва четири литра, оставаме коравосърдечни и продължаваме по пътя си, без да им оставим вода...Часът е почти 11 и жегата вече е непоносима. Подминаваме разклон, който поражда леки съмнения и скоро срещаме друга група маасаи. Аз установявам, че гумата ми е спукана и обръщам колелото за ремонт. Оглеждам за тръни и след като не откривам такива припомпвам гумата с надежда , че е "само спаднала". В този момент се появява камион, натоварен с тръби и маасаи. Шофьора спира и съвсем чистосърдечно ни предлага да ни закара донякъде. Изправени пред перспективата да се печем под палещото слънце и да бутаме в пепелта още 30 км, предпочитаме лесния вариант и мятаме колелата на каросерията. Понасяме се на север и пред нас се открива невероятна гледка - пространството между вулканите Китумбейне, Гелай, Ол Донио Ленгай и Керимаси е заето с огромна равнина. Цялото това пространство е покрито с трева, която по необясним за мен начин е останала зелена дори през тази част на годината. Наоколо подтичват стада зебри и газели Томсън, а по пътя в далечината се различават пъстроцветните туники на група маасаи. Пътя е страшно друскав  и прашен, а слънцето препича над главите ни. Аз имам честта да бъда на "ложата" т.е. върху кутията за инструменти, която е монтирана на кабината на камиона. До мен е Тенанг, който съвсем непринудено ми разказва за маасаите и техните привички. През цялото време не мога да откъсна поглед от Ол Донио Ленгай. Планината е поразяваща. Издига се на около 2000 м над нас, склоновете и са с наклон около 40 градуса и са прорязани от невероятно дълбоки ерозионни форми. Долната част на склона е покрита с трева, която в по-горната част се заменя от пепел, а на върха се белее застиналата лава. Това е, което ни предстои да катерим на следващия ден...За последно вулкана е бълвал лава, пепел и камъни само преди няколко месеца.
В този дух изминаваме за около 3 часа 30 км и достигаме до поредната бариера, където ни взимат по 15 долара. Селото пред нас е населено с маасаи и носи името на езерото Натрон. Настаняваме се в Lake Natron Camp, където благородно се съгласяват да ни приемат, въпреки оскъдния ни бюджет. Тази вечер за първи път от доста време насам се вълнувам...приготвям багажа и се насилвам да заспя, преди опита на Ол Донио Ленгай...

Ден 24 - 25. Кратера на Ол Донио Ленгай

Трудно бих могъл да опиша емоциите, които преживяхме този ден, но лесно мога да кажа, че това е най-впечатляващия, като гледка и усещания ден.
Събуждаме се в 3.30 и в 4.00 напускаме лагера. Няма луна и се движим  на челници. Ориентира е повече от ясен - право на юг в тъмнината стърчи силуета на Ол Донио Ленгай. Напредваме бавно, тъй като почвата е песъчлива. Скоро достигаме твърда основа. Стъпили сме върху поток от засъхнала лава. Той се е образувал по протежението на дълъг каньон, идващ от вулкана. По него напредваме по-лесно и на изгрев слънце сме недалеч от основата на вулканския конус. Планините вдясно от нас се "оцветяват" в невероятен зелен цвят и трудно се удържам да не снимам повече от необходимото. Изведнъж от нищото се появява маасай с две магаренца. Разменяме си реплики и жестове и след като му посочваме накъде сме се запътили, той изпуска само едно "ай-ай-ай"... Продължаваме нататък и около 8.30 достигаме т.нар. "стартова точка" от която обикновенно туристите започват изкачването си. Спираме тук за закуска и продължителна почивка. Продължаваме на юг, ориентирайки се сред множеството цепнатини в търсене на правилната линия на движение. Скоро попадаме на следи от стъпки и добре очертана пътека. Пътеката води право към върха и изглежда обезкоражително стръмна. По-лошото е, че терена е изцяло покрит с пепел и изкачването изисква големи усилия. Напредваме бавно и с дълги почивки - имаме достатъчно време пред себе си. Единственото ни притеснение е водата - не сме сигурни, дали ще ни стигне до другия ден предвид на жегата и изкачването, които ни очакват. След около два часа засичаме група французи, слизащи от върха. Изглеждат доста изморени и ни обясняват, че "е трудно и в двете посоки". Техния водач ни обещава още поне 3 - 4 часа изкачване. Пред нас наклона се увеличава и напредваме още по-бавно. В този дух около 14:00 часа достигаме кулоар, по който излизаме в основата на кратера. Усещаме силна миризма на сяра и виждаме първите фумароли. Правим кратка почивка преди последните метри по кратера. Бавно наближаваме ръба и очакваме всеки момент да видим бездната. Преди това обаче я чуваме...Някъде пред нас нещо клокочи и бушува. Невероятно усещане...Този звук не може да бъде описан. Правя последни крачки, излизам на ръба и сядам на земята. Осезанията ми не могат да възприемат това, което виждам, чувам и усещам. Пред нас има бездна дълбока поне 200 м. На дъното и не виждам лава, но чувам бушуването на стихията още по-ясно. Възхищаваме се няколко минути и правим панорамна обиколка на кратера, след което устройваме лагера си в едно от малкото равни места в т.нар. южен кратер. Опитваме се да почиваме, но слънцето прежуря така силно, че скоро се измъквам от палатката и се изкачвам до най-високата точка на Ол Донио Ленгай. Гледката  във всички посоки е покъртителна - на север под мен е кратера на вулкана, а зад него далеч в долината се простира езерото Натрон. Някъде там е Кения...На запад и юг са се събрали гъсти облаци. Някъде там са безкрайните равнини на Серенгети и масива Нгоронгоро. На юг и изток се издигат затихналите вулкани Кисеми, Китумбейне и Гелай, а между тях се е разстлала долината, по която се движихме последните два дни. Спирам дотук, за да се насладя на това, което предстои - залеза......

Останалата част от деня описвам след около седмица, докато си чакаме самолета на Гетуик, Лондон.

Всъщност залеза не беше кой знае колко впечатляващ. Това, което е впечатляващо са събитията, които последваха. Изчакахме да се стъмни съвсем с надеждата, че ще успеем да видим отблясъци от бликащата в кратера лава. Вместо това видяхме светкавиците от наближаващата буря...Надявахме се, че ще ни подмине и се заехме с приготвянето на вечерята. Тъкмо приключихме с това занимание и първите капки започнаха да падат върху нас. Направихме жалък опит да се покрием в палатката, но само след минута светкавица, която падна зад билото ни накара да вземем мигновенно решение - надолу и то колкото е възможно по-бързо. Събрахме покъщнината за по-малко от 5 минути и се отправихме обратно към ръба на кратера, откъдето минава пътеката надолу...Нова светкавица очерта силуета на кратера пред нас. Ситуацията се напрегна - отпред светкавици, встрани бездънен кратер, а надолу безумна пътека, криеща хиляди опасности. В началото пътеката е добре очертана и сравнително бързо успяхме да се спуснем на около 200 м под върха, което ни даде повече сигурност. Всъщност трудната част предстоеше. Ясно очертана пътека в този участък липсваше и се спускахме опипом по скалата, опитвайки се да възстановим пътя, по който се изкачихме по-рано същия ден. Скоро попадаме на фас, което ни подсказва, че сме на пътеката. За съжаление това не продължава дълго. Установяваме, че сме напуснали правилната линия и забиваме все по-дълбоко в цепнатина, чиито край се губи  в тъмнината. Опитите ни да намерим пътеката остават безуспешни. В тази ситуация и изправени пред перспективата да стигнем до непроходими участъци решаваме да направим авариен бивак на първото възможно място. Скоро намираме "площадка", където успяваме да оформим две места за "спане". Завиваме се с чувалите и търпеливо изчакваме пукването на зората.
След като се развиделява установяваме, че лагера ни е "кацнал" по средата на дълбок улей, чиито край е на около 1200 м по-долу...Правя кратка "разходка" в търсене на пътеката и с радост я откривам на около 10 м вляво от нас. Единственото, което ни дели е съседния улей. Събираме багажа и се отправяме надолу. Спускането не е по-лесно от изкачването - стръмният наклон и нестабилната повърхност "блокират" мускулите ни, и ни принуждават да правим чести почивки.
Около 9 часа успяваме да се спуснем до основата на конуса. Оттук до лагера ни остават 3 -4 часа изтощително ходене сред безкрайно поле и по две глътки вода на човек. Лека надежда ни вдъхват трите джипки, които са паркирани в очакване, недалеч от пътя. Минавам на автопилот и ходя машинално, опитвайки се да не мисля за натрупаната умора и пресъхналата ми уста. Движим се в този дух около час и половина и тъкмо, когато се каня да изпия последната глътка вода, с която разполагам, зад нас се появяват джипките. Спасени сме! От първата джипка ни дават вода, а от втората директно се "навиват" да ни закарат до лагера. Спасителите ни се оказват група туристи, водени от професионален вулканолог. Според него Ол Донио Ленгай е един от най-интересните и впечатляващи вулкани в света. Поглеждаме се със задоволство - явно не случайно сме се впечатлили толкова предния ден.
Пристигаме до нашия лагер - оазис, където има сянка, вода и зеленина. Температурата в този момент вероятно превишава 40 градуса...

Ден 26. Езерото "Натрон"

Тази нощ се излива потоп. В продължение на два часа вали като из ведро и всичко се наводнява с повече от педя вода. Това променя плановете ни да потеглим преди изгрев слънце тъй като реката, която трябва да пресечем е придошла. Бавим се докъм девет и когато тръгваме слънцето вече прежуря безмилостно. Идеята ни за деня е да следваме инструкциите на местния водач Томас да се движим покрай езерото Натрон и да изминем колкото е възможно по-голяма част от разстоянието до Магади (Кения). На картата път в тази посока няма, но според всички местни това е напълно възможно. Според Томас трябва да се движим на изток до подножието на планината Гелай, където би трябвало да попаднем на добър път, който да ни изведе на север до Магади.
Началото е обезпокояващо - пред нас са се ширнали огромни полета, които на много места са заблатени вследствие на снощния порой. Все пак личат автомобилни следи, които се опитваме да следваме. Напредваме доста бавно и с голямо заобикаляне. Често колелата затъват до главината и всичко се напълва с кал, която блокира движението на велосипеда. Наближавайки склоновете на Гелай попадаме на големи стада от зебри и антилопи Гну, а местата, при които има течаща вода изобилстват с птици - явно мястото е доста слабо посещавано от хора. След около три часа т.е. по обяд успяваме да достигнем до "хубавия" път. Пътя както и околностите му са обилно покрити с камъни. Това затруднява изключително движението ни, но все пак сме окуражени, че сме на правилния път. Успяваме да попълним част от водните си запаси от река, извираща изпод земята. За съжаление водата е с високо съдържание на сода и съответно е с доста неприятен вкус. Решаваме да я ползваме за готвене, но както се оказва по-късно всъщност я използваме за пиене. Караме до 18 ч. като на няколко места срещаме маасаи, които изглежда не са виждали бял човек. Тази вечер се наслаждаваме на прекрасния залез над езерото Натрон, палим огън и заспиваме с мисълта за срещата с цивилизацията, която ни предстои на следващия ден...

Ден 27. Шомболе или как изоставихме всичко в пустинята и се спасихме от "жадна" смърт.

Започваме деня относително рано - в осем вече сме на път. Камъни почти липсват и изглежда, че пътя е използван. По всичко личи, че сме попаднали на "червения" път от картата. Оттук до Магади би трябвало да има не повече от 50 км. Тази мисъл е успокояваща и мотивираща. Малко ни притеснява факта, че сме останали с около 4 литра вода, но все пак би трябвало да издържим в следващите няколко часа. Пътя се изкачва леко и води към хоризонта на север. Изглежда, че по възвишенията пред нас минава границата между Кения и Танзания. Оттам до Магади би трябвало да е само надолу...Подминаваме самолетна писта разположена насред "нищото" и след около 30 минути достигаме билото, където се изправяме пред първата дилема за деня - разклон, на който и двете посоки изглеждат верни. Избираме по-използвания път наляво (запад) и караме около 30 минути по широко и разлато било. Достигаме бома, където съвета на старейшините ни привиква за справка. Оказва се, че това е Уаси Уаси - селото, което трябваше да достигнем предния ден. Все още сме на танзанийска територия, но според думите на маасаите до Магади има около 20 км и пътя е само един! В знак на благодарност им оставяме износения Continental. Маасаите си правят сандали от употребявани външни гуми и перспективата за пълно и устойчиво използване на гумата ме задоволява. Поемаме по "правия" път с надеждата, че ще стигнем до Магади преди 14 часа т.е. преди да е станало 45 градуса. Подминаваме на скорост група сомалийци, които доколкото разбрахме от различни източници се препитават с бракониерство в района на Нгоронгоро. Гумата ми постоянно спада и това налага да спираме през 15 минути за припомпване. Целият процес е доста изнервящ и води до загуба на ценно време. След третото припомпване решавам да сменя гумата с единствената резервна. Покриваме се под рехава сянка и решаваме проблема...поне засега. Продължваме по пътя, който вместо на север упорито извива на запад и в един момент дори се насочва на юг, обратно към езерото Натрон. В този момент осъзнаваме, че това всъщност не е пътя, който трябва да следваме  и , че всъщност се движим към масива на Шомболе. Според картата северно от него има село т.е. хора и вода. Часът вече е 14, а температурата над 40 градуса. Спираме за почивка под дебелата сянка на една акация. Обсъждаме варианти и се оказва, че Шомболе е единствената ни възможност. В този момент имаме около половин литър вода, а вече сме много жадни и не е ясно още колко часа трябва да издържим с него. В края на почивката установяваме, че гумите ни имат доста тръни от типа "бабин зъб". Поляната, на която сме спрели е богато снабдена с такива и всяко завъртане на колелото го обогатява с пълен набор тръни.  Лепим спуканите гуми и продължаваме с надеждата, че това е локално явление и скоро ще отмине... Напускаме "правия" път и поемаме по очертана пътечка в посока Шомболе. Дори успяваме да различим следи от велосипед в почвата! Естествено скоро следите изчезват и започваме да караме "през просото", опитвайки се да следваме посоката на движение. Резултата не закъснява и след по-малко от километър и двете ми гуми са спукани на бог знае колко места. Резервни гуми нямаме, часът е 3, а слънцето продължава да ни пържи безмилостно. Изглежда, като че ли до Шомболе са около 10 км т. три часа...В този момент усещам симптомите на прегряване - погледа ми се замъглява, краката отказват да ме държат, появява се и болка в корема. Подпирам колелото на едно дърво и лягам под първата сянка. Жегата е навсякъде - земята, върху която лежим е не по-малко гореща от въздуха. Възможностите за снижаване на телесната ми температура са нищожни. Правя си коктейл от кафе и глюкоза с последните глътки вода, които имаме. Организма ми крещи за течности и усещам обща слабост, която не ми позволява да се надигна от мястото си. Не ми остава друго освен да лежа и да се надявам да се възстановя частично, за да се доберем до Шомболе. В този момент решаваме да вземем само най-необходимите неща от екипировката и след като слънцето се снижи достатъчно да направим опит за достигане на Шомболе.Около 5 ч усещам прилив на сили, събираме каквото можем в раниците и тръгваме по слабо очертана животинска пътека. Изминаваме не повече от 500 м и нетърпимата жега ни поваля отново. Този път решението е твърдо - ще  се движим едва, когато слънцето залезе напълно. Изчакваме следващите два часа стоически, говорейки си за това колко прекрасно е в Родопите и как след всеки завой има студена чешма, от която можеш да пиеш до безкрай...Реалността обаче е друга - ние нямаме никаква вода. Като подигравка чуваме отнякъде "ква - ква" Тръгваме в посока на звука и скоро попадаме на локва с дъждовна вода. Пълня една бутилка - цвета на водата е бозав и сигурно е бъкана с всевъзможни твари, но това няма значение - важното е, че е вода!
Кипваме два литра, блъскаме ги с химия и се наслаждаваме на канчето "чай", което си поделяме.
Междувременно вече е тъмно. Това ни позволява да се разсъблечем в опит за снижаване на телесната температура, а мократа наметка вдъхва живот в тялото ми. Събираме отново багажа, палим челниците и се отправяме в търсене на Шомболе, което трябва да е някъде между двата хълма на хоризонта. За наше щастие скоро шубраците намаляват и излизаме на открито поле, движението през което е значително по-лесно. Напредваме с добро темпо, следвайки очертанията на планината пред нас. Изведбъж забелязваме вляво от нас светлина, която бързо изчезва. Скоро се появява отново и пак изчезва. Тръгваме в тази посока и след малко попадаме на плет. Бома! Спасени сме! Викаме за помощ и от вътре се появява жена, която в първия момент не разбира какво искаме. С жестове и показваме, че имаме нужда от вода и сигурно място. Тя разтваря гъстия плет и ни пуска в бомата. Отпускаме се върху кравешката кожа, която ни постилат на земята, а жената ни носи половин тенджера с вода. Водата е с абсолютно същия цвят като тази от локвата. Наливаме я с химия и пред учудените им погледи не я пием, изчаквайки действието на хлора.
Отнякъде се появява мъж говорещ английски. Не вярваме на ушите си. Това е Джоузеф. На добър английски ни успокоява и уверява, че вече сме на сигурно място. Води ни до резервоара на селото, където зареждаме всички бутилки с вода, след което се отправяме към къщата му, за да пием чай. Трудно бих могъл да опиша живителния вкус на този чай. Единственото, което усещам е, че с всяка глътка живота се връща тялото ми. Примолваме се за втора порция, след което се отпускаме върху нара от пръчки, който ни предлагат. Това, което ни се случва е невероятно - спасени сме , спим при маасаите, а небето е покрито с безброй звезди....

Ден 28. Два велосипеда остават при масаите. Шомболе - Найроби

Това е и последния ден от нашето африканско приключение. Събуждаме се рано сутринта, пием по чаша чай и се отправяме заедно с Джоузеф и неговия прител в търсене на екипировката, която изоставихме предния ден. Впечатлен съм от техните възможности да разпознават и следват дирите, които сме оставили предната вечер. Неочаквано бързо достигаме до колелата, които необезпокоявано си стоят в средата на "нищото". Събираме всичко и поемаме обратно към бомата. Още предната вечер взехме решението да подарим велосипедите си на нашите домакини, с ясната идея, че нашето колоездене е приключило и с надеждата, че за тях тези велосипеди ще бъдат от полза - с колела ще могат да стигат до Магади за три часа вместо сегашните седем. Раздаваме медикаменти и други дребни неща и се сбогуваме с обитателите на бомата. Джоузеф и неговия приятел ни изпровождат до Шомболе, където за наш късмет успяваме да "хванем" един пикап, които отива в посока Найроби. Качваме се отзад и започва шеметно пътуване през саваната, което вревръща всичко около нас в непрогледна пелена. Това родео продължава около два часа и в крайна сметка се озоваваме в Магади, където спираме, за да изпием по една студена кола. Тук успяваме да се свържем с Митко, който урежда полетите ни и да уговорим смяна на датите за връщане...Колко приятна е мисълта за скорошно връщане в България. Допиваме колите и се мятаме в каросерията на пикапа, който се понася по хълмовете над Магади. Зад нас се откриват блестящите води на езерото Магади и едно огромно червено слънце, което потъва някъде над саваната - гледка, която едва ли някога ще забравя....Довиждане Африка!

 Очаквайте:

Описание на екипировката, която ползвахме по време на пътуването и друга полезна информация.