|
|
Ден 3 или ден 1 от същинското ни пътуване.
Очаквахме този ден с нетърпение, след като видяхме достатъчно от Найроби. Дойде моментът за истинската Кения. Таксито ни кара с целия ни багаж до т.нар. Автогара на Akra Street. Тук цари невъобразима шумотевица и всеки, от всякъде, ни предлага нещо. Бързо се спазаряваме и срещу 1200 KSH колелата ни се оказват на покрива на буса (matatu), а ние получаваме почетни места зад шофьора. Малко по малко бусчето се пълни с пасажери и след около час успяваме да тръгнем. Както можете да си представите микробуса е претъпкан с хора и всевъзможни багажи. Пътуваме на север към градчето Нанюки (Nanyuki) - изходен пункт за изкачвания към Mt Kenya. От самото начало се впечатляваме от зеленината, която покрива всичко около нас и хората, които са навсякъде около пътя. Имам усещането, че пътя всъщност е един безкраен град - хоря и колиби има навсякъде в продължение на десетки километри... След около 2,5 часа наближаваме района на Mt Kenya, но все още не можем да го различим на хоризонта. Както може да се очаква за това време на деня всичко е покрито с облаци и видимостта в далечина е ограничена. Скоро виждаме табели, оказващи пресичането на екватора - отново сме в северното полукълбо.
Достигаме Нанюки. Шофьора е отзивчив и ни стоварва пред хотел „Ибис", където започва същинския екщън. Получавам разрешението на един от сервитьорите в хотела (Godfrey) да ползваме за кратко спокойното пространство във фоайето и да сглобим велосипедите. Това „за кратко" се оказва 3 часа и ние скоро осъзнаваме, че сглобяваме колелата си и правим мизерии точно там, където всички клиенти на хотела... Трескаво разопаковаме велосипедите с надежда, че всичко е останало невредимо. Тази надежда се изпарява още в момента, в който установяваме, че две от шините са силно покривени. Започва люта битка с жила, нипели, винтчета, багажници и след около 2 часа колелата са във вид удобен за логаритмуване, но личното ми усещане, че след 100 метра всичко ще се разпадне... Да не забравя да спомена, че още тук две от гумите се прощават с винтилите си (френски) и още преди да сме тръгнали пускаме в употреба единствените си резервни гуми! Борката се разхождА до някъде и се върна с 4 „резервни", които обаче бяха с винтили, каквито вече в „цивилизованите" страни няма. Следва бърз обяд, притягане на дисагите и старт. Идеята ни за този ден е да въртим до входа на НП „Mt Kenya", където да пренощуваме на палатка. Часът е 16.30, а по предварителна информация до входа имаме около 29 км и 600 м изкачване. Първите 20 км в източна посока са по асфалт и минават неусетно - около 18.30 сме на отбивката за парка. Оттук нагоре се движим по приятен „червен" път. Оказва се , че двете страни на пътя са плътно „застроени" с ферми и естествено веднага ставаме интересни за десетина деца, които ни преследват с непрестанното „how are you?", което в превод означава „дай пари". Скоро преминаваме и тази отсечка и достигаме ограда, след която няма повече къщи... Настъпва тишина. За първи път успяваме да почустваме спокойно пищната африканска атмосфера. Няма деца, няма хора. Всичко е идеално... Слънцето се скрива и започва да пада сумрак. Скоро усещаме тежест в краката и слизаме от велосипедите. Ходим до 20 ч. и се отказваме от идеята да нощуваме на входа на парка. Намираме подходяща полянка встрани от пътя и опъваме палатката. Правим си вечеря, оправяме багажа и лягаме да спим. Всичко е перфектно. Изглежда, че дългия ден е на път да свърши. Чета книга за кратко, гася челника и се унасям... Не са изминали и 10 минути и чувам звук от трошене на клони. В първия момент си мисля, че това е крава, магаре или друг добитък, собственост на местните хора. След нови 10 минути трясъка се повтаря с по-голяма сила и по-близо. През главата ми започват да минават вредни мисли - биволи! Поредния строшен клон ме кара да се надигна и да погледна през прозорчето на палатката - не вярвам на очите си. На пет метра от палатката минава слон. Събуждам Борис с думите: „Борка, събуди се! СЛОН!". Той се разбужда и естествено въобще не вярва на това, което му казвам. Коментираме дълго какво може да е било, защото „очевидно не може да е слон на 2400 метра!", след което си лягаме отново спокойно, решили, че е крава или нещо такова. Настава тишина и за момент си мисля, че всичко е отминало, но всъщност всичко сега започва... Следващите няколко часа прекарваме в слухтене, викане и търсене на начин за излизане от „създалата се ситуация". От всички страни се чуват всевъзможни шумове. В един момент се бях унесъл за стотен път, когато Борката ме събуди... „Васко... събуди се". Шепнеше. „Какво..." казах на висок глас... „Тихо!!!" пак шепнейки. Три секунди по-късно се чу ръмженето. Панически започваме да търсим решение. Опитваме да се свържем с някого по телефона. Какъв късмет, че по-рано днес местен водач ни е пробутал визитката си. След няколко безуспешни опита успяваме да се свържем с него и да го повикаме за помощ. Човека (James) реагира „светкавично", като се има предвид, че минава един през нощта и след по-малко от час идва при нас. Спасени сме! По най-бързия начин товарим багажа си. Човека ни казва, че неколкостотин метра по-долу е видял слон с малки. Борката продължава да гледа недоверчиво. Това продължи, докато на пътя нямаше едно ГОЛЯМО ако, което го нямаше, когато ние минаваме нагоре, бутайки. Смайването беше пълно. Отправяме се обратно към Нанюки, където се настаняваме в най-мизерния, но сигурен хотел на света! Това е първата ни и незабравима нощ, прекарана на открито сред Африканската джунгла!
|
|
| |
Ден 4. Към Mt Kenya по човешки.
След злополучната нощ, прекарана сред ръмжене и трошене на клони се отправяме към Mt Kenya по „цивилизован" начин, т.е. с водач и такси към входа на парка. С удивление и яд установяваме, че сме установили лагера си на по-малко от километър преди входа на парка. Плащаме чинно по 150$ и навлизаме сред екваториалната гора по горски път, който се вие с лек наклон в южна посока. От двете страни на пътя е развита гъста, етажирана, „почти истинска" екваториална гора. След по-малко от 15 минути чуваме познатото трошене на клони отдясно на пътя и водача ни дава знак да побързаме, за да избегнем срещата с приближаващия слон. Вероятно това е същото животно (животни) от вчера, тъй като виждаме следите му навсякъде в тази отсечка. Подминаваме слона и след малко от храстите излизат първите бабуни. Срамежливи са и не се доближават на по-малко от 100 м. Това е и единствената ни среща с животинския свят за този ден. Пътя увеличава слабо наклона си и пояса на екваториалната гора отстъпва място на храстова растителност, сред която преобладава бамбук. Надморската височина е около 2800 м. Около 15 ч. т.е. след 3,5 часа ходене достигаме заслона „Old Moses", където се отдаваме на заслужена почивка. Заслона се намира на 3300 м.н.в.
|
|
| |
Ден 5. Заслон „Shipton"
Денят започва със събуждане в 6.00 и преминава в постепенно изкачване към заслон „Шиптън". През цялото време ходим по добре очертана пътека с лек наклон. Движим се доста бавно, следвайки ритъма, който водача Майк налага. Сутринта е хладна, безветрена и предлага чудесна видимост към високите части на планината и долината, разположена далеч под нас. Скоро слънцето се вдига и от долината започват да се издигат „задължителните" изпарения.
След около 2,5 часа умерен ход по безкрайна серпентина, излизаме на малък превал, от който за първи път виждаме Батиан в цялата му мощ. Ясно се очертава пътя, който ни предстои през долината. Надморската височина е около 3800 м и около нас изобилства със странни растения наречени Dicania Lobelia, Teleki Lobelia, Senecio Johnstonii и т.н. Скоро навлизаме в красива долина, която отводнява северните склонове на Батиан и е заобиколена от първенците на планината Daton, Batian, Nelion, Thomson's Peak, Thomson's Freak, Point Lenana, Zedego и Terere.
Спираме за кратка почивка на около 4000 м.н.в, където приготвяме обяд от останалата от предната вечер паста. Върховете наоколо се покриват с тъмни облаци и започва да вали суграшица. За щастие скоро достигаме хижата и се скриваме на сухо. И двамата страдаме от леко главоболие, което скоро отминава. Най-сетне намирам малко време да нахвърля преживяното до този момент. Утре или по-скоро след няколко часа ни предстои опит за изкачване на Pt Lenana - 4985 м.н.в.
Mt Kenya, Shipton camp, 4200 m
|
|
| |
Ден 6. 30 километра, 1000 метра нагоре, 3000 метра надолу.
Започваме със събуждане в 2.30, чаша кафе, малко кашу и потегляме към върха. Нощното небе е обсипано с безброй звезди, но няма луна. Температурата е малко под нулата. Майк ни повежда уверено по пътека, движеща се в малък кулоар. Бавно набираме височина и след около 30 минути достигаме началото на сипея, който води към върховия хребет. Правим чести почивки и напредваме бавно. Очакваме слънцето да изгрее около 6.15 ч. Ние сме първите, изкачващи върха този ден. В 5.30 достигаме скална ниша, където правим дълга почивка, използвайки липсата на вятър. С нетърпение хвърляме поглед на изток, където денят започва със съвсем слабо прсветляване. Хоризонта под нас е покрит с облаци, а над нас и на запад е все още тъмно и небосклона е покрит със звезди. Продължаваме нагоре и в 6.00 сме на върха - Pt Lenana - 4985 м.н.в. Поздравяваме водача ни и словаците, които току що са се изкачили откъм т.нар. „Naro Moru Route". Оттук се открива великолепна гледка към източната стена на Нелион - 5188 м.н.в. В 6.30 ч. слънцето изгрява и стената на Нелион придобива невероятен огненочервен цвят. Наслаждаваме се на изгрева, правим снимки и се спускаме към заслона „Шиптън". Спускането е кратко и в 8.00 вече закусваме в хижата. Правим почивка и към 9 започваме „безкрайното" спускане към входа на парка. Впечатлени сме от изключителното растително разнообразие, през което преминваме - по склоновете на планината се виждат пет отделни растителни пояса, като най-впечатляващ е този на екваториалната гора. Близо до входа на парка виждаме стадо бабуни, които успяваме да доближими заснемем. Около 15 ч. достигаме входа и ставаме свидетели на поредната абсурдна ситуация - на поляната пред нас група от двайсетина байкъра притяга и подготвя велосипедите си. Отдалеч личи, че става въпрос за колела, които вероятно все още не са пуснати за масова продажба. Наближаваме групата и Борис разпознава едни от най-известните колоездачи в света. Заговаряме ги и се оказва, че тук наистина се е събрал световния елит. Разпознаваме Darren Berrecloth и се спираме за снимки с него. Оказва се, че колоездачите са тук във връзка с провеждането на събитие наречено „Urge Kenya" (http://www.pinkbike.com/news/Urge-Kenya-WTB-Mark-Weir-2008.html), за участие в което са поканени имена като Mark Weir, Brian Lopes, Fabien Barel, Wade Simmons, Ritchey Schley, Steve Peat, Julien Absalon, Anne Caroline Chausson. Не вярваме на очите си и за пореден път се убеждаваме, че ние просто сънуваме...
Скоро сме обратно в Нанюки. Днес имаме право на нормална вечеря, топъл душ и спане в легло - алилюя!
|
|
| |
Ден 7. Първи ден на истинско каране - Nanyuki - Naro Moru - Solio Ranch - Ngobit - около 70 км асфалт и черен път
Събуждам се рано сутринта. Чувствам се добре отпочинал и се отправям към ресторанта, където ни очаква обилна английска закуска, която гарантира енергийните ни запаси за деня. Обиклаям банките за кеш, изпращам няколко картички и пазарувам последни провизии. Товарим велосипедите и минаваме за последна консултация през офиса на James (Mountain Trek). Те препоръчват движение по асфалта на юг през Наро Мору и нощувка в Муейги. Според тях другите пътища показани на картата в посока Thomson Falls са опасни и не е препоръчително да се движим по тях. Съгласяваме се и хващаме пътя. След около час сме в Наро Мору, където спираме за по бира. Следва консултация с местния полицай, който твърди, че е ОК да минем по макадамов път в западна посока. Тръгваме по този път и скоро достигаме края на селото, където естествено пътя се дели и естествено, питайки местните, получаваме два различни отговора. Избираме десния път и както по-късно се разбира, бъркаме. Слава Богу без особени последствия. Караме на запад и се наслаждаваме на саваната, която ни заобикаля от всички посоки. Пред нас в далечината се издига планината Абердаре, която е обявена за национален парк, а зад гърба ни остава Mt Kenya. След около час достигаме Т-образен разклон, където интуитивно избираме левия път, който след малко би трябвало да ни изведе на асфалта, идващ от Ниери. Скоро осъзнаваме, че „след малкото" не е никак малко... Задълбочена справка с картата ни убеждава, че се движим по различен от планирания път. След кратко съвещание решаваме да се върнем обратно и да се опитаме да стигнем до Нгобит, отстоящ на около 30 км в северна посока.
Около 18.00 часа, вече доста изтощени се настаняваме в райски красива долина в близост до т.нар. Ngobit Fishing Club, където прекарваме спокойна нощ при един добър човечец, който ни даде възможност да легнем в градината на къщата му. Наблизо тече река, от която се наложи да си сипем водата за пиене и ядене.
|
|
| |
Ден 8. Ngobit - Ndaragwa - Nyahururu - около 60 км асфалт и черен път.
Денят започваме с бутане, което ни „извежда" от долината. Отново сме сред саваната и следваме макадамов път в западна посока. Често виждаме пастири, които постоянно повтарят, че до асфалта остават 4 километра... Този район е със смесено население - кикую и маасаи. Годината е суха, което доколкото разбираме, поражда известно напрежение между племената. Продължаваме на запад и след около час и половина достигаме до „тамак" пътя - демек асфалта между Nieri - Nyahururu. Завиваме на север по този път и след няколко дълги изкачвания и спускания достигаме градчето Ndaragwa, където спираме за по бира. Последните 25 км изминаваме без напрежение и около 17 ч сме в Няхуруру. Нахълтваме в Thomson Falls Lodge и се спазаряваме за отстъпка от цената за къмпиране. Настаняваме се сред поляна, която по-скоро напомня двор на английско имение. Мястото е подходящо за почивка и решаваме да остане тук за два дни. Привечер се спускаме до основата на водопада (Thomson Falls), който изглежда доста впечатляващ със своите 71 м. височина. Спускаме се по течението на реката и попадаме в красиво ждрело, чиито склонове са обрасли с пищна растителност. Даже някакви маймуни се показват за малко. Нормално, след като няма нито пътека, нито хора.
Вечерта разговаряме с John, който ни разказва интересни факти за местната фауна и ни обещава да ни разведе наоколо на следващия ден.
Nyahururu, Thomson Falls Lodge Campsite
|
|
| |
Ден 9. Свободен ден в Няхуруру.
След като се наспиваме добре се отправяме на „кратка" разходка с Джон. Според него в близката гора могат да бъдат видяни слонове и той ни предлага да ни придружи. Следваме живописна пътека, свързваща две села. Постоянно срещаме някакви хора, които твърдят, че „слоновете са ей там отгоре", но така и не успяваме да ги видим. Излизаме в края на селото, където се е събрала група хора, наливащи вода. Всички в района се фермери и тази година страдат, поради липсата на дъжд. Прави впечатление, че цялото село е заградено с ограда, по която тече слаб ток. Явно тази история със слоновете и биволите в гората е много истинска. Продължаваме към следващотото село и след около час го достигаме. Това е селото, в което живее Джон. Той ни черпи по едно безалкохолно в заведението на леля му, след което с кола, която събира 8 пътника се прибираме в кампа.
Привечер отиваме до близкото езеро, за да наблюдаваме хипопотами. Езерото е малко и цялата група т.е. десетина хипопотама са се събрали в средата му. Хипопотамите прекарват светлата част на деня потопени почти напълно във вода, а след смрачаваме излизат на паша из околните ливади. Ние се опитваме да хванем именно този момент. Откъм хипопотамите се чуват всякакви звуци, сумтене, грухтене и изплискване на вода. Малко по малко групата се разпръсва и започва да се придвижва към брега в опит да излезе на сушата. Явно нашето присъствие ги притеснява и ние решаваме да се оттеглим, без да изчакаме пълното им излизане.
Nakuru, Camp in the Regional Administrative Building
|
|
| |
Ден 10. Niahururu - Nakuru - 70 км асфалт.
Карането за деня е изцяло по асфалт. Шосето изглежда обещаващо и след доста експедитивно събиране на багажа в 8.30 вече сме на път. Шосето се движи в ЗЮЗ посока, преминавайки през множество селца, заобиколени от красиви гори. Днес е неделя и от всевъзможни бараки и постройки се чуват църковни песнопения. Празнично облечени хора се движат във всички посоки. Местните хора са доста религиозни и наоколо могат да бъдат видяни представители на най-разнообразни църковни движения.
Напредваме доста бързо и след няколко поредни спускания и изкачвания достигаме остър завой, след който се открива обширна панорама към Голямата рифтова долина (Great Rift Valley), простираща се в продължение на 9000 км от Мозамбик до Израел. Спускаме се по живописен път към разположеното под нас село. Околностите му са заети с плодородни земи и всичко се обработва.
Следва кратко изкачване и започва тридесет километрово спускане към дъното на рифтовата долина, където е разположен Накуро. От двете страни на пътя в продължение на километри се редуват чаени и кафеени плантации, което прави околността доста живописна. С наближаването на града различаваме чертите на кратера Мененгай, разположен северно от Накуро. Къщите и пазарищата от двете страни на пътя се увеличават и скоро достигаме същинската част на града.
Накуро е град с население над 100000 д. и е разположен на около 1800 м.н.в, северно от едноименното езеро. Представлява административен център на област Great Rift Valley, която е най-голяма по площ в Кения. В околностите му могат да бъдат видяни множество конуси на застинали вулкани, а в най-ниската част на долината е разположено ез. Накуро. Бреговете на езерото са обявени за национален парк. В територията покрита със савани и акациеви гори могат да бъдат видяни газели, антилопи, биволи, носорози, зебри и огромни ята от розово фламинго. Разбира се достъпа на велосипедисти до територията на парка е ограничен.
Нашият план за настаняване тази вечер включваше опъване на платката в двора на местното полицейско управление. Намираме двама полицаи и отправяме към тях питането си с мотива, че „обикаляме Африка на две колела и търсим сигурно място, където да си опънем палатката за една вечер". Те ни повеждат към близкото управление, откъдето ни препращат към някаква административна сграда, охранявана зорко от т.нар. Административна полиция. Там се започват едни обяснения и разяснения и след около 2 часа"айляк" получаваме официално разрешение, при положение, че напуснем мястото преди началото на следващия работен ден.
Благодарим им, хвърляме багажа и палатката и се отправяме на разходка из града. Тази вечер се „глезим" с нормална вечеря и бира!
|
|
| |
Ден 11. Nakuru - Elmenteitia - Naivasha Lake - около 70 км, предимно макадамов път.
Денят ни започва със събуждане в 5.30 и скоростно събиране на багажа. В резултат от натрупания вече опит това упражнение приключва за по-малко от час и скоро след зазоряване сме на път, карайки на юг от Накуру. След около десет километра достигаме с. Лакит, където се отбиваме вдясно от основния път и поемаме по полски път в западна посока към с. Елментейша. Пътя е много изровен и каменист, но за щастие от двете му страни преминаващи колоездачи са оформили прекрасни пътечки, редуващи постоянно малки завои и препятствия. Единственият проблем са храстите и въобще цялата растителност наоколо. Навсякъде е пълно с тръни. В резултат след няколко километра Борис се оказва с две спукани гуми, като в предната успяваме да открием първоначално три, а след по-старателно проучване още три дупки. Лепим гумите и продължаваме към Елментейша, където се отбиваме в полицията, за да получим указания и да залепим гумите „както трябва". Вършим всичко по план, пием по една кола (кола има НАВСЯКЪДЕ - от големите градове до села в средата на нищот... пустинята де) и поемаме според начертаната от местния полицай карта. Според указанията му би трябвало да има път през хълмовете, който да свързва с. Киамбого с езерото Наиваша. Отправяме се към Киамбого, карайки по приятен път сред акациеви горички. Преминавайки през село Конгаси, за нас се лепва някакъв луд, който тича след колелата в продължение на километър. Продължаваме по пътя си и около 13 ч. достигаме Киамбого. Селото е откъснато и местните хора изглеждат доста бедни. С влизането в селото спираме, за да попитаме къде е продължението на пътя, в резултат от което около нас се събира тълпа и веднага се намира „услужлив" човек, който предлага да ни заведе донякъде, тъй като „така или иначе му било напът". Ние все пак решаваме да се отбием при местния полицай за консултация. Той от своя страна ни запознава с „вожда" на селото. След като разбира за плановете ни, той и съветниците му, горещо ни препоръчват да се върнем по пътя, по който сме дошли и да поемем по обиколен , но сигурен път до ез. Наиваша. Според него, преминавайки по краткия път „рискуваме да останем без дрехи и обувки". След кратък спор приемаме неговото предложение и поемаме обратно, следвайки мотоциклетист, който трябва да ни изпрати до сигурния път.
След около час и половина, карайки сред изключително живописна местност, достигаме до разклон, водещ към гр. Гилгил наляво и езерото Наиваша надясно. Въпреки напредналото време и натрупаната умора решаваме да продължим към Наиваша, изкачвайки се до билото на близките възвишения.
С набирането на височина зад нас се откриват красиви гледки към околностите на езерото Накуру. Наближавайки билото, върху започват да се сипят капки дъжд - това е първият ни африкански дъжд. Вали слабо и това прави изкачването по-приятно. След около час достигаме най-високата част на възвишението, откъдето пред нас се открива обширна котловина, в центъра на която е разположено езерото Наиваша. Висотомера показва 2350 м.н.в.
Спускайки се към долината достигаме разклон. За наше щастие скоро се появяват хора, които ни обясняват, че сме попаднали на правилното място, а именно пътя обикалящ езерото. Поемаме на запад и след по-малко от километър достигаме охранителен пост, където правим лагера си за тази вечер.
Lake Naivasha, YMCA Camp
|
|
| |
Ден 12. Езерото Наиваша - 40 км.
Денят започва спокойно. Размотаваме се около колелата, лепим гуми и си говорим с местните полицаи за нашите планове. Карането за деня се очертава да бъде спокойно и относително кратко. Целта ни е да се доближим максимално до град Наиваша, откъдето на следващия ден да се транспортираме до Найроби.
От мястото на бивак се отправяме отначало на запад, а по-късно на юг по красив път, обикалящ езерото Наиваша. Всъщност езерото почти не се вижда, защото територията между пътя и водата е заета от огромни ферми и плантации за цветя, плодове и зеленчуци. Прави ни впечатление, че растителността от тази страна на планината е значително по-богата. Вероятно близостта до водата и наличието на повече влага помага за това. Скоро на пътя ни се изпречва група маймунки. Спираме се за снимки и се удивляваме на способностите им да прескачат невероятни разстояния и да се захващат за най-хилавите вейки. Продължаваме на юг и навлизаме в малко по-див район. От дясно на пътя в посока към планините се разкрива савана. Загледан в тази посока почти подминавам група жирафи, похапващи връхчета вляво от пътя. Отново спираме за снимки, но животните бързо се оттеглят навътре в гората. Продължаваме по пътя си и след нови десет минути достигаме до място, от което се открива добра гледка към водите на езерото. Брега е изцяло „порозовял" от многобройните ята розово фламинго, търсещи храна в плитките и топли води на езерото. Привлечени от тази гледка се спускаме към езерото. Доближавайки се установяваме, че в езерото се излежава група хипопотами и забелязваме табела на която пише: „Не влизай във водата! Опасни животни!"
Правим дълга почивка на това място, наслаждавайки се на хилядите птици и хълмовете, ограждащи езерото.
Продължаваме по пътя си и скоро достигаме до асфалт. Това е „цивилизованата" част на езерото. Тук в продължение на километри от двете страни на пътя са разположени луксозни лоджии, хотели и цветни плантации. Недалеч оттук се намира входа на НП „Hell's Gate".
След няколко изкачвания и спускания достигаме до крайната точка за деня - YMCA Camp. Току що влезли в кампа и започва да вали. Мятаме багажа и се отдаваме на почивка.
Вечерта пием бира в местната кръчма с единствения друг посетител на лагера - самотно пътуваща бразилка от Сау Пауло... Разбира се, намери се и един местен, който се оказа, че давал планински велосипеди под наем и се опитваше да сдобие и нашите. Любезно му обяснихме, че някакси ни трябват, но му обяснихме за големите фирми, които биха имали интерес да инвестират нещо в един нов пазар като африканския.
Oloitoitok Police Station, 1700 м.н.в., северното подножие на Килиманджаро
|
|
| |
В следващата част:
Ден 13. Почти фатален или "ах тези луди, луди матату"
Ден 14. Завръщането на забравената дисага. Султан Хамуд - Билигани
Ден 15. Пътуване към границата. Билигани - Олойтойток
Ден 16. Почивка в Олойтойток
Ден 17. Олойтойток - Таракеа - Маранго - 55 километра прах
Ден 18. Марангу - Моши - Хай
Ден 19. Хай - Аруша. Среща с Боян Петров.
|
|
|
|
